И ето сядам да чета

нова българска литература.

Почесвам си наболата брада,

на шортите разхлабвам шнура.

И гледам има много “светила”

пишещи на таз стена.

И думи, думи. думи,

безчетни, безмълвни слова.

Те задръстват ми висшата чакра,

и карат ме пак да се къпя

със светена вода

чак от Акра.

Безспорно има добри,

но някой трябва да брои

поне до триста тридесет и три

преди да почне да “твори”.

И хващат ме стомашните разстройства

Щом седна и случайно прочета,

Как някой –“бръснел планината”,

а Пикасо държал го за ръката!

Накрая станала една-воняща купчина

с лай….лайкучки.

Но другото е по-тревожно,

че много хора пляскат на това!?

Зомбирани с хипноза от абстрактни думи,

вербална дрога, бягство от реалността.

И ето как на смях и на шега,

и на торта поникнаха крила.